Когато плаче дъга

 

Не обичам да ми вали в душата, 

да си повтарям през сълзи от дъга,

че свестен предател няма нийде на земята;

та защо да страдам за пореден порок,

чийто мръсен танц задушава 

страдалеца в моята плът?

Защо да се страда за някой такъв?

Липсва радостен порив в сърцето ми,

тогава как да надзърне дъгата

и да пресуши на чашата горчивината?

Всеки стон на духа ми е вопъл бездънен,

пропълзял с най-смутния тегобен звук.

А кога очите ми пролеят пореден обилен дъжд, 

как да не се преодолее на всеки предател грехът?

Щом буреносен облак този път не се е заключил

в бръчката на неразгневената ми вежда`,

има ли смисъл да разплаквам добротата на дъга, 

копнееща да ме дари с шарена виделина?

Цветът на дъгата награждава у мен дъжда,

с усмивка от багри след буйстваща сивота.

Моето любящо сърце 

в ритъм на болка веч не тупти,

а дъгата у него радва се,

че се протяга в мост, за да докосне

поредно сбъдване на всички мои мечти.

Не ми се сърди дъгата, 

че разплаквам я по пътя на лична Голгота;

нима е заслужено да съм щастлива,

ако преди това не ме е украсила ярка сълза?

За свой другар в изпитания 

винаги каня тъга; а тя ми помага

за всичко да се смиря, 

да претърпя чуждата суета,

от която не спира да боледува света.

Всяка предателска подла проява

отново ще хукне да бяга,

щом настъпи ден, 

окъпан от слънчева пъстра премяна.

В него безпределно е времето 

да се радвам от трепет в душата,

прегърнала цялото щастие на земята!

Тогава, нека валят сълзи от дъга!