Имаше едно дете, което изкачваше хълм в зимната нощ,
срещнало в лице пространството над себе си и уловило го с поглед.
Времето се забави под благослов на небесата -
от умиращи звезди и техните билиони години светлина.
Преплавах през празнотата от пространство в една очаквана мечта.
Възседнал разтопен пламък, окончателно съм се изкупил,
за да открия чудесата, които преодоляват бариерите на времето,
за да чуя небесата, които пеят и се простират от другата страна.
Знаеш ли, че моето сърце все още съдържа ярост, не?
А разгръщайки страница след страница
въобще не избрах да бъда извън Земята, не.
Аз само търся дом
и знам, че съм по-добре, изоставен на Марс.
Виждам звездата, даваща ни живот от ръждивото небе.
Хълмовете се багрят пурпурно, докато вземам ръката ти в моята.
Винаги съм мислил, че това място е безопасно и сгреших.
Ти избираш да кръстосаш празнината в мен.
Създаден съм силен.
Знаеш ли, че моето сърце все още съдържа ярост, не?
А разгръщайки страница след страница
въобще не избрах да бъда извън Земята, не.
Аз само търся дом
и знам, че съм по-добре, изоставен на Марс.
Мисля, ти знаеш, че моето сърце още е в плен на гнева, не?
Обаче ти все още вярваш в мен.
И аз избирам пощадата на твоето сърце.
Аз просто търся дом,
в който заедно да намерим дома,
заедно в самота, изоставени на Марс.
Няма коментари:
Публикуване на коментар