Гатанка за зимата

Свети в свойта белота

и се грижи да е плодородна пролетта,

а след нея - цялата година.

                                 Що е то?

Зима

Виждал ли си зимен залез? - 

Розов хоризонт топи се в белотата снежна,

сипе огнен сняг във пухкавост безбрежна.

Сякаш множество от тлеещи жарави

смразващия дъх на зимата изпепеляват.

Гаснало ли е сърцето ти от студ,

в лед сковал копнежа по залязващата топлинка?

Сякаш не студът, а залез блед

вледенява чувствата на обичта. 

Зимен здрач се сипе в танца на снежинки,

всяка ласка е опарена от мраз

и злокобно скърцат стъпки заскрежени,

потреперват топли спомени у нас.

Вее в преспи, вие, коси мята зимната виелица  

и разсипва щедро сребърен брокат.

С неговия блясък всяка люта буря

вред посипва снеговете преди ранен здрач.

В тоз сезонен смут, навяващ ни тъга,

злото шета по безкрая на земята;

то безлюбно стене от тревога,

че безсилно е да разтопява в свойта мрачина

всяка белота, засияла във човешката душа. 

Защо Христос учи да прощаваме на враговете си?

(Окултно есе по основни окултни закони)

"Човек е запалена свещ и трябва да се усили неговата светлина."

Учителя Петър Дънов

Основна теза: За да се повдигне един, друг трябва да падне.

     Много често в личния ни житейски път срещаме хора, чието поведение е отрицателно спрямо нас; нещо повече - те като че ли се стремят да ни дърпат назад. Мислим за тях, че присъствието им ни напряга, че не са добронамерено настроени към нас, че се опитват да ни спъват в нашите начинания. Раздразнителни сме, когато разговаряме с тях. Живеем с усещането, че ни желаят злото. Тези хора, дори да отричат своето негативно отношение, не могат да ни заблудят, защото ние го долавяме интуитивно, посредством нашето шесто чувство. 

     Ако подобен човек е близо до нашето ежедневие, или е част от семейството ни, но не ни подкрепя в никое наше начинание, което ни се удава и ни развива като личности, а дори се опитва да омаловажи нашите занимания, можем да придобием усещането, че тази личност се държи към нас като към враг, дори че тя открито проявява неприятелско отношение към нас. 

     По този повод много мислители са казвали, че "най-близките ни хора са нашето най-голямо изпитание". И действително тези, които са най-плътно до нас в съществуването ни, най-много ни нараняват, независимо по какъв повод, макар че обикновено те са хората, които ние най-много обичаме. 

      Защо на практика ни се случват тези неща? Защо с хората, които са ни по-далечни (примерно наши приятели) ни е по-лесно да се разбираме, когато общуваме, да ги подкрепяме, да бъдем подкрепяни от тях? 

     Според окултната наука, на Земята съществува закон, който твърди, че в настоящата за нас инкарнация най-близки са ни хората, които в миналото ни прераждане са били наши най-големи врагове.  

В това наше съществуване, ние трябва да изравним космическата хармония и баланс, като допуснем нашите врагове от минали животи в настоящото битие, за да се помирим с тях, да им простим, ако желаем - да се сближим и по този начин да се повдигнем в духовната ни еволюция, да разрешим проблемите, които нашата натрупана карма ни създава. По този начин - чрез прошката и приемането, ние си осигуряваме за бъдещите прераждания добри условия на живот, наречени "дхарма". 

     Затова в следващата ни инкарнация, а може би още в настоящата, може да почувстваме, че ни се дават благоприятни условия за работа и труд, които развиват сетивата на нашите духовни тела, разработват дарбите и способностите ни. За тази цел, провидението може да ни изпрати добри хора, които да ни помагат в осъществяването на нашето благополучие. 

     Неминуемо, ако успеем да извоюваме нашата дхарма, определено достигаме до по-високо ниво на духовен напредък. И нашата карма, и дхармата ни съдействат да сме по-близо до Бога, да живеем праведно, по-осъзнато, по-пълноценно и с по-голямо удоволствие, независимо от преживените страдания.

     Нека ползваме за пример най-известния исторически факт за отношения между врагове: предателството на Юда спрямо Христос.

     Всички знаем, че Иисус и Юда не са роднини, но били духовно сближени, защото Юда е ученик на Христос, който го посвещава в Божественото учение. Това учение е снето на Земята от Спасителя в полза на цялото човечество. 

     Макар и добър ученик, Юда Искариотски се изкушава да предаде Христос, след което се разкайва за постъпката си и се самоубива.      

     Юда първо съдейства нашият Спасител да бъде разпънат на кръст и убит, а след това сам не може да понесе злото, което е извършил и посяга на живота си. 

     В тази библейска случка ясно личи, че докато Иисус е еволюирал в живота си, Юда извършва падение и деградира. Обаче, тази еволюция и съответстващата й деградация, са обвързани на физическо ниво на Земята и взаимодействат помежду си. Сякаш, ако Юда не беше успял да падне, Христос нямаше да се повдигне достатъчно, за да успее да спаси човеците. Тази зависимост и обвързаност между напредъка на едната личност и упадъка на другата не е случайна, нито е хаотично осъществена. Тя се обяснява със съответен окултен закон: доброто и злото в света влияят върху хората в единство и взаимодействие. Както добротата, така и лошотията помага за развитието и духовния прогрес на обществото, макар че злото винаги е подчинено на доброто.

     Ето защо човек може да напредва духовно не само, когато някой му помага, но и когато някой го спъва. Както успяваме да еволюираме, когато добрините ни съдействат и подкрепят, също така можем, когато злините се опитват да ни навредят и отклонят от целите ни. А страданието, което се поражда у нас е начин за духовно повдигане. И в двата случая имаме положителен резултат: злото също съдейства на доброто, както доброто съдейства на доброто - само методите за постигане на резултата са различни. 

     Възможно е привидно да ни се струва, че всичко лошо, което ни се причинява съсипва нашите намерения, утежнява живота ни, проваля нашите планове за еволюция и успех. Мислим по този начин, защото се разстройваме и тормозим душевно. Този тормоз ни съсипва здравословно. Но с времето, в по-дългосрочен план, прозираме, че всяко зло, което са ни причинили, ни е направило по-сърдечни хора и казано на народен език "вместо да ни избоде очите, ни е изписало веждите". А главната ни задача в този свят е да развиваме нашите добродетели. Затова ако всичките ни дейности не са подчинени на тази задача, животът губи смисъл.   

Страданията, които изпитваме сякаш ни осеняват, повдигат и укрепват духа ни и с това ни помагат да осъществим благополучие и напредък. В резултат нашият характер става силен и непоколебим, а тази особеност ни помага с повече решителност и лекота да реализираме успешно намеренията, плановете, идеите относно живота ни. 

     В такъв случай, какво изпитва врагът, който ни причинява огромна болка? 

     Казват, че злото е по-силно от доброто, затова не бива да му се противим, а само да го избягваме. Но пък добрините винаги са реализуеми, когато са безкористни, защото следват Божествения план, а този план неизменно се осъществява. 

     Затова злонамереният човек, който води битка с доброто, в самото начало има усещането за триумф, понеже добива впечатление, че е успял да ни смаже. Той мисли, че ние потъваме и повече няма как да се проявим заради неговите злини и нашата слабост. 

     Фактически ние само привидно сме слаби, понеже позволяваме да ни бъдат нанасяни удари, защото добронамереността сама по себе си е милостива, състрадателна, услужлива, жертвоготовна и ни подтиква да помагаме. Ние постъпваме според нашата "мярка", с цел да опазим добронамереното си естество и да не направим крачка в грешна посока. Ето защо злото се възползва от нас и нанася своите удари с убеждението, че човечните хора са малодушни, водени от овчедушие, което ги прави доверчиви наивници. А в действителност, причината добрият човек винаги да отстъпва, никога да не си връща за стореното зло, вечно да прощава е, че ако не постъпва по този начин, той престава да бъде добър, смисълът на неговата житейска позиция и мъдрост се нарушава. 

     Тогава какво се случва с духовната еволюция на добрия човек? 

       Да погледнем реално и трезво, като се отърсим от натоварващите емоции и страдания, които злините ни причиняват. Не бива да се терзаем, че злото ни напада и подтиска, защото в основата си всяка мъка, която несправедливостта ни налага, е обстоятелство, ситуация и условие, от което ако се възползваме, без да се противим, само ще ни повдигне, за да израснем в духовната йерархия и станем повече човеци. В страданията ние се облагородяваме, дори развиваме нашата емоционална интелигентност. А това качество е наш коз срещу злото, което никога не притежава такава, защото то е лишено от благородни чувства. 

     Неслучайно окултистите сравняват духовно напредналата душа с кристализирал диамант. Той става такъв, защото е нагрят на висока температура. Преди да бъде обработен с огън, той е бил само черно въгленче. Затова имаме усещане, че страданието прекарва през огън, изгаря и изпепелява душите ни, докато ги калява. Всъщност този огън гори само нечистотиите у нас и прави душата да свети като кристал. Защото Божествената цел не е нашето съсипване, а само пречистването ни - образно казано, Бог иска да ни превърне от гъсеници в пеперуди. Защото няма изстрадала душа, която да не е засветила с красотата си. Всички хора, преминали през множество страдания, носят богата душевност. Тя придава на същността им колорит. 

     Понеже всичко в света зависи от Бог и се случва, защото Той го е допуснал, силата на злото не може да подтисне Неговия Висш Вселенски Разум. Затова Неговият Божествен план рано или късно претворява всичко на добро. Затова триумфът на злото е временен и привиден. На добрите хора провидението праща добри условия, обстоятелства, ситуации, макар че е нужно да страдат, докато заплатят всички стари грехове и докажат, че заслужават своята дхарма. Окончателно с Божия помощ доброто винаги си пробива път. То не притежава като злото стихийност да руши и повлича всичко след себе си. Доброто създава с мекота и нежна загриженост. То е съзидателен процес, който протича бавно, защото е качествен. Този процес действа само у хора, готови за праведен живот. 

     Злото е деструктивен процес, който руши много бързо, дори за миг, с голяма деградираща сила. Затова този процес е само количествен и се стреми да унищожи колкото се може повече материал за единица време. На този процес му липсват всякакви качествени натрупвания, защото не притежава никаква съзидателност. 

     В Библията се казва, че широкият път е леснодостъпен и всеки може да мине през него. Но има един път, през който минават малцина, защото са малко тези, които могат да го видят. По него вървят избрани души. А са избрани, защото сила, знание и възможности получават само напредващите, като награда за усилията и успеха си в своя стремеж към доброто.  

     Като краен резултат, всичко във Вселената, независимо кога, но със сигурност ще се сведе само до Добро, Добронамереност, Добрина и всепоглъщаща Светлина. (пример: За добрите хора казваме, че излъчват светлина.) 

     Ако нашата цивилизация планира проект за бъдещето на Земята, създаден от хора, то този проект ще се осъществи само доколкото съвпада с Божествения план отноно бъдещето на нашата планета и Вселената. Причината е, че Божествените намерения винаги се реализират, дори ако се наложи временното им отлагане, докато душите се подготвят достатъчно. 

     В такъв случай уместно ли е да се сърдим на злото за злините, с които ни натоварва? То само привидно ни пречи. А когато един лош човек осъзнае, че злините, на които ни е подложил, не са обслужили неговите негативни намерения, а дори са помогнали на доброто в нас да се прояви, такъв злодей започва да се измъчва и да се съсипва. Той прилича на буен кон, който тъпче на едно място и рие земята с копита, защото са го обяздили в полза на противника. 

     В повечето случаи злонамерените хора не осъзнават пагубната си деградация. Но те не умеят да виждат и благородството на еволюцията, защото са със затворени сетива и закостенели съзнания. Въпреки това, колкото да е сляп и глух за духовното, лошият усеща донякъде, че в душевността на добрия присъства нещо по-богато, което злото няма как да притежава. Като не може да го отмъкне и присвои, злото се опитва да го унищожи. Това е причината злият да се озлобява, когато види на показ проявената добрина или изявените дарби. А талантът е приоритет само на добронамерените и позитивно настроени натури, защото за него се воюва с болката.   

     

     Злите хора притежават единствено комбинативно мислене, което ги превръща в алчни технократи. Методите, които осъществяват това мислене са механични и няма как де се одухотворят, защото в тях участва само умът, а сърцето се изключва, за да не смущава "трезвата" мисъл. Злите хора са лишени от креативност и дори да носят някакъв талант, той остава в спящо състояние за цял живот или заспива в зряла възраст, когато те окончателно се откажат да го развиват. Приината е, че виждат смисъл само в материалните неща, общественото положение и властта. Това вероятно е под влияние на мрачното им светоусещане, защото злото не създава потребност за прогрес и развитие на каквото и да било духовно качество. 

     Възниква въпросът: Защо да се сърдим за злото, което ни причиняват, щом цялата болка, която изпитваме за момента, в последствие се превръща в мост към Бога и към духовната ни еволюция? Дали изпитаната мъка не е метод за просветляване на душата? 

     Ако един добър човек понякога самостоятелно достига до тези въпроси, той няма как да не направи крачка в осъзнаването на пътя в своя живот и развитието на своите духовни сетива. 

     Окончателно, ако врагът само и единствено съдейства за нашия просперитет, тогава защо да го намразваме?

     Нека отново се позовем на примера с предателството извършено от Юда спрямо Христос. 

     В действителност, в живота на Христос имаше нужда да се появи предател. Ако Юда не беше станал предател, е съмнително дали Спасителят щеше да достигне крайната цел на своето предназначение - да бъде разпнат. 

     Ако Юда се беше отказал от предателската си постъпка, то трябваше да се намери друг предател, който да измени на Христос. Причината е, че според Божествения план, разпъването на Иисус на кръста е неизбежен факт в името на правилната духовна еволюция на цялото човечество. 

     Ако използваме за основа официалната научна теза, че светът притежава двойнствена природа (пример: ден - нощ, светло - тъмно, добро - зло, еволюция - деградация), установяваме, че тази двойнственост обхваща цялото битие. Затова цял живот човек прави опити да напредва като балансира между двата полюса. Затова попадаме ту под ласката на доброто, ту под ударите на злото. Тези състояния се считат за нормални, защото следват естествения ход на живота, който водим. Както се казва с две думи: "Така е устроен светът." 

     За да обобщим настоящия труд, отново ще припомним заглавния въпрос в темата: Защо Христос учи да прощаваме на враговете си? Защото на практика зло не съществува. То е илюзия на материалния свят, в който предметите хвърлят сянка, защото материята също е илюзорна. Това, което е реалност е Духът. Но поради ограниченост на съзнанието, хората от масите схващат нещата наобратно - че материята е реална, а духовното само я отразява. Заради това светоусещане хората стигат до големи противоречия, когато трябва да разрешават житейски проблеми. 

    Щом злото е подчинено на Доброто и по този начин съдейства за нашия напредък, тогава спорен е въпросът, доколко злините са реална заплаха за добронамерения човек. 

     В такъв случай има ли врагове? Според мен в духовната реалност врагове няма. Съществуват само нарушени взаимоотношения между хората, породени от техните грешки по пътя на тяхната духовна еволюция. Когато тези отношения се хармонизират, "враговете" си прощават, разделят се и никога вече не влизат в отношения помежду си, дори да се срещнат в бъдещо прераждане. Възможно е в бъдещето бившата вражда да се превърне в приятелство, ако враговете са се възхищавали един на друг от своите положителни качества. Това може да стане още в настоящата инкарнация. 

     Земните религии непрекъснато еволюират във възходящ порядък. Затова би могло да се предположи, че следващата стъпка в напредъка на религиите в световен мащаб, ще бъде умението не само да прощаваме на враговете си, както Христос прости на Юда, но и да ги обикваме. Защото ако някой със своето поведение единствено съдейства да се повдигнем, тогава какво ще попречи да обикнем неговия Божествен подтик да твори Добро, макар посредством услугите на злото? Тогава как може да ни бъде враг човек, когото обичаме или у когото нещо обичаме? Обичта и любовта изключват омразата и враждата. 

     Ето защо можем да направим и едно по-смело предположение, че бъдещето ни е обща световна религия на обич, братство, милосърдие, взаимопомощ, саможертва между хората и народите в единен свят, в който злото е приспано завинаги. 

     Вероятно тази идея звучи вълшебно и неосъществимо за много хора. Но тя вече се усеща в пространството от човеците с отворени сетива, особено от децата на новото поколение. Тя вече е заложена в Учението за Новото Човечество на Шестата Раса на Земята. Това учение е предадено от Учителя Петър Дънов, с духовно име Беинса Дуно. 

    Докато Христос учи да прощаваме на враговете си и да обичаме ближните като себе си, то Беинса Дуно проповядва безгранична обич към всички и всичко. Неслучайно върху чешмата до гроба Му, със златни букви е написано: "Бог е Любов."

     Основният вселенски закон гласи: "Един е Всички, Всички сме Едно."  Според мен този закон ще се осъществи в момента, в който стихне всяка омраза и злоба между човеците и те се обикнат безкористно, безрезервно помежду си. Тогава, обединени в единението ни с Бог, ще бъдем силни и непоклатими, за да успее Доброто окончателно да възтържествува в света.  

     В заключение ви пожелавам: Дерзайте! Светлината винаги поглъща мрака. Обратното е невъзможно. А рожба на Светлината е Обичта. Ако вие сте запалена свещ, обичайте, за да усилите вашата светлина!

P. S.  Сред масовото съзнание широко е разпространена идеята, че Юда е жесток демон, който със зла умисъл предава Спасителя на човечеството и се превръща в главния злодей, предизвикал гибелта на Христос. 

  Наскоро пред съзнанието на хората - търсачи на Истината и Познанието се "изпречи" шокираща информация относно предателството на Юда: Оказва се, че Иисус е имал трима най-добри ученици, с които Той е разговарял и работил за Божественото Учение на по-високо ниво. Един от тях е Юда. Той е не само изключителен ученик, а също най-добрият приятел на Христос. Юда не е същество на Тъмнината, а древен адепт, изключително напреднал в духовно отношение. Той е бил натоварен със специално участие и специфична мисия при реализацията на Божествения план, според който Христос е трябвало не само да се пожертва за Спасение на човечеството, а и да свидетелства за Истината. Ето защо Юда е преминал през предварителна подготовка от самия Христос относно това кога и по какъв начин да се извърши предателството Му. Всички сме информирани, че Юда отишъл до своя Учител и го целунал по бузата. По тази целувка войниците разпознават Иисус. И тя не е акт на лицемерния Юда, който с притворство предава Учителя си. Тази целувка е израз на искрената обич, която ученикът изпитва към своя Учител, тъгата от раздялата си с Него, съжалението за неизбежното и наложително предателсто, което сам той трябва да извърши спрямо Христос. Юда обича Христос, но се съгласява да стане неговият предател заради Истината и предначертания Божи план. Според този план Иисус трябвало да бъде разпнат, за да се превърне в Христос, т. е. да възкръсне. 

   Според мен последвалото самоубийство на Юда не е плод на гузна и болна съвест. Мисля, че Юда толкова много обичал своя Учител и бил безрезервно убеден в Неговата Божественост и Възкресение, че не е устоял под напора на силните си Любов и Вяра към Христос. Затова Юда посегнал на живота си. Лично мое е мнението, че на Юда не му е достигнала Надеждата за бъдеще, в което Божествеността на Христос ще бъде призната от човечество, което Го измъчва с най-жесток садизъм. Вероятно Христовият ученик е изпитал болка и се е потресъл, защото не е очаквал тази безгранична жестокост на народа. Това обстоятелство му е създало допълнителен подтик за самоубийство, тъй като леко е разколебало убедеността му в Божия промисъл. Подчертавам, че последните ми думи са плод на изцяло мое хрумване, като резултат на задълбочен философски размисъл и психологически анализ върху личността на Юда. Разсъжденията ми ме убеждават, че тази личност е сложна, затова е способна на противоречиви постъпки, но в действителност представлява доста "дълбока вода" и същността й е силно светеща.  

Рождението на душата

Всеки смъртен избягва проблеми,

но във скръб се калява духът.

Всеки мрази да страда до болка,

но сърцето в тъга се смекчава.

Тез души дето носим с окови

ще изстинат в железния скреж,

ако още ги мамим с лъжата,

че безсилна е в нас светлината

да погълне на мрака тъмата.

Опонираме с Дявол и с Бог,

с идеал за добро и за зло,

а пред себе си не ще признаем,

че родени сме с воля свободна - 

всяка наша постъпка да е благородна.

И сред тътени адски и огнен кипеж

към преизподнята лъкатушим в път твърде лек,

щом целим да живеем не според Бог,

а в лицемерна доверчивост

на материалната лъст със вредата.

Една малка трънлива пътечка

цял Христос е разпънала в кръст.

Тя е призивът верен към всеки жадуващ

за истина мъдра със сила и мощ.

Щом по друма й тесен усилно поемем,

увенчани със трънен венец

ще последваме тежкия път към Голгота

като жертви на скърби зловещи,

ослепели от сълзи и стон.

Ала с болката ще се пречистят

наште вяра, надежда, любов.

Ще помъдреем и отново ще посрещнем 

нашият велик спасител Христос.

Мракът в живота ни ще заменят слънца,

а от щастие ще се опиянят сетивата.

В мир и радост ще запеят душите,

защото в постъпки ще претворим добрините.

Ще заблестим от светлина,

щом се родим за вечността.

Двуполовият човек или заклеймената бисексуалност

   "Човек трябва да станеш – това е третото положение. Да станеш човек, значи да хармонизираш тези два полюса в едно, т.е. и двата полюса трябва да бъдат еднакви – и мъжът, и жената."

Из "Великата майка", Учителя Петър Дънов

    При процеса на оформяне плода в периода на бременност и съответно при новороденото бебе, се проявява един от двата пола в природата - мъжки или женски. Но при всеки човек, въпреки доминантен пол, в пасивно състояние, съществува и противоположният пол. На физическо ниво, този факт най-лесно се доказва чрез телосложението у всички хора без изключение. Лявата половина на човешкото тяло е женска - тя е по-дребна (пример: за да не бъде ушита тясна една дреха, шивачите винаги вземат мерки от дясната страна на тялото.) Също лявата половина на лицето е по-фина, по-нежно развита. (пример: художниците и фотографите поставят своите модели да позират с леко завъртяна напред лява половина на лицето.) Отляво в организма се намира сърцето, защото женското начало е по-емоционално, а като такова, то по-силно и умело преживява живота на чувствата. Затова приоритет за женско качество на личността е добротата. Тя се калява чрез силата на женското сърце, съответно чрез силата на женската душа. Поради тази причина женската гениалност се проявява в свръх състрадателност и свръх милосърдие. Те спомагат на жените да проявяват силна загриженост, да се включват в благородни каузи. Пример за гениална духовна жена е Майка Тереза. Дори наскоро тя бе обявена за светица от Ватикана. 

Майка Тереза

Пример за гениална светска дама е Лейди Даяна.

Лейди Даяна

     Дясната половина на човешкото тяло е по-едра, по-силно развита. Освен това тя е водеща (изключение правят леваците) в мисловния процес и волевата активност, защото всички сложни движения, действия се вършат с дясна ръка и десен крак. Затова десните крайници на тялото ръководят и обслужват целия организъм. Ето защо приоритет за мъжко качество на личността е свръх разумът и свръх мисловността, тоест силно развитият и гъвкав ум. Те спомагат на мъжете да проявяват гениалност в абстрактното мислене, идейността, изобретателността. Пример за гениален духовен човек е Сократ. 

Сократ

Пример за гений в изкуството е Виктор Юго.

Виктор Юго

Пример за гений в науката е Никола Тесла.

Никола Тесла

     Информацията, представена по-горе има отношение към всеки нормално развит индивид, който се изявява чрез доминантния си пол. Както вече споменахме, у всеки нормално развит индивид, в пасивно състояние съществува вторичен пол. Този пол може никак да не се проявява или неговата изява да се усеща съвсвем слабо от съответния човек.

     Съществува обаче особена категория хора, за които, образно казано, е широко разпространена представата, че те са "нито риба, нито рак". Защо се изразявам по този начин, ще обяснявам от тук нататък в настоящата тема. 

     Има индивиди, при които и двата пола се проявяват едновременно. Върху тези индивиди официалната медицина е поставила клеймото "бисексуални". Понятието "бисексуален" означава, че човек носи и проявява и двата пола у себе си. До тук идеята звучи добре. Погрешката на медиците, обаче е, че те разглеждат само сексуалността на тези хора. Единствено със сексуалната ориентация на бисексуалните се изчерпват всички научни тези в науката. Тази е причината, обикновените хора да имат закостеняла представа за бисексуалните като за разюздани "любовчии", които са отчаяни от своята "двойнствена" природа и затова скачат "от трън на глог", понеже животът им протича в бърза и лесна смяна на партньори и от двата пола; сякаш бисексуалните хора са лишени от качества на личността, не умеят да изпитват задълбочени чувства, а единственият смисъл и стимул в тяхното съществуване са безразборните, хаотични полови контакти с хора със съмнителен морал. 

     Виждаме, че за сексуалността битува мнение за ненормално, неморално състояние на упадъчни индивиди без ценностна система и адекватен светоглед. За тези хора се мисли, че са "развратници", които прекарват живота си в развращаване на останалото население и затова те са вредни за обществото. Поради това, то ги отхвърля. Социумът предубедено ги заклеймява, принизява ги до отрепки и счита, че те "влошават" добрия и качествен морал на нормалните хора. 

     Но според мен "нормата" е относителна величина и в тази нейна особеност е разковничето да успеем да осъзнаем, че бисексуалният човек не само, че не е ненормален или аморален, а като притежател и на двата пола у себе си, той е по-пълен, по-цялостен и е носител на нещо по-завършено в сравнение с хората с единствен доминантен пол. Можем да твърдим, че бисексуалният човек е и мъж, и жена едновременно и във взаимодействие помежду им.   

     Нека да погледнем трезво на нещата: нима сред т. нар. "нормални" еднополови индивиди няма такива, които се отдават на разврат? Разликата е, че те са неморални само с другия пол. Нима такива индивиди не са неморални, лишени от ценности, с погрешен или посредствен мироглед? 

     От казаното по-горе, можем да направим заключение, че сексуалната ориентация при хората не е от решаващо значение за техния морал и стил на живот. У всеки ценностите са въпрос на възпитание, самовъзпитание, дисциплина, воля, характер, а донякъде социалната среда също оказва влияние. 

     Но нека да излезем от ограничаващия спектър на сексуалността като единствено и самостойно качество, определящо бисексуалните хора. Да погледнем на тези хора през един по-широк, многообхватен план, обединяващ тяхната сексуалност в едно цяло с техните личностни качества и приоритети от всякакъв характер. По пътя на логичното мислене, главното, което можем да определим за двуполовите хора е, че на първо и най-важно място те обединяват чертите и качествата и на двата пола, но в един индивид. Затова, според мен, двуполовите хора са по-обогатени душевно, колоритни са като натури, а също са по-развити в емоционално, нравствено и мисловно отношение. Можем да заключим, че двуполовият човек е двойно надарен от природата. Той може едновременно да мисли и действа с мъжкия интелект, както и да чувства и се вълнува с емоционалната женска интелигентност. Предполагам с тази особеност бисексуалният е атрактивен за хетеросексуалните хора. 

     Всъщност еднополовите хора интуитивно усещат, че бисексуалните притежават по-разкрепостена и мащабно скроена душевност, по-дълбока и многообхватна духовност. На пръв поглед, като че ли бисексуалният е атрактивен с двойната си ориентация. Но основно той впечатлява другите с качествата, които произтичат от тази ориентация: той има различно поведение, базиращо се не само на сексуалното му отношение, а и на обогатените от това отношение чисто личностни качества на характера. Стигаме до извода, че двуполовият човек е едновременно и по-интелигентен, и по-интелектуален от еднополовия. Затова бисексуалните хора са силно самодостатъчни за себе си и обикновено не се нуждаят от допълнението на втори индивид от другия пол. Поради тази причина, повечето бисексуални остават необвързани интимно или отричат брака. Бисексуалният човек се чувства достатъчно завършен с двата свои пола, обединени в едно. Двуполовият е едно цяло, завършено в своята пълнота. 

     Бисексуалните умеят да възприемат света по-обстойно със своите сетива, което ги прави силно чувствителни натури. Те виждат и чуват едновременно и със способностите на мъжа, и със способностите на жената. Затова те наблюдават по-пълно и цялостно красотата на жената с очите на мъжа и чуват разумността в мислите на мъжа с женския слух. Двуполовият човек развива у себе си качество едновременно и балансирано и да мисли, и да чувства. А в зависимост от житейската ситуация и стеклите се обстоятелства, той умее да избере дали да прояви активност и решителност като мъж или да запази пасивност и спокойствие като жена. 

     В сексуално отношение, двуполовият се впечатлява и бива привличан от мъжкото и от женското тяло, дори от собственото си тяло. Ето защо, поради самодостатъчност много бисексуални хора са сами в интимния си живот. 

     Като по-завършен и цялостен, двуполовият човек е склонен по-често да достига оригинални, дори гениални идеи. Причината е, че той гледа света през очите на една цялостност, пълноценност, съчетаващи мъжкото и женското в единство. 

     Затова често най-талантливите и идейни хора в изкуството са бисексуални. Те са хора с два пъти повече творческа надареност и изобретателност. Да умееш да твориш през погледа на мъжкото и женското едновременно, е създаване на краен продукт с много голяма дълбочина и пълнота. В тези случаи женственото, което е с усет към красивото, съчетаването на цветове и форми, поетично-метафоричния изказ, богат на сравнения и епитети, се комбинира с мъжественото, което притежава усет към логичното, съчетаването на абстрактно мислене с духовни идеи, които реализира на конкретно физическо ниво, към праволинеен и точен изказ, обединяващ умения за анализ и синтез относно обработената информация. 

     Всички тези качества на мъжа и жената, обединени в единство и взаимодействие, раждат творби, които обединяват в себе си красивото и разумното в природата и живота. А когато умът и сърцето у човек действат в единство и взаимовръзка, този човек се усеща и проявява като по-балансирана натура. Следователно, в дейностите, с които той се занимава има повече обективност и хармоничност. Можем да заключим, че понеже двуполовите хора имат по-реален и по-пълен светоглед, те създават творчество на по-високо ниво. 

     На "нормалния" човек тази завършена цялостност в битието като че ли му убягва. Това е причината, той да търси партньор и да не се чувства спокоен, докато не го открие. Защото при него, човекът от противоположен пол не само би го подкрепил, а би могъл да е опора като го допълва и запълва липсващите качества, приоритетни за другия пол.

     Общоизвестен факт е, че най-висшата дейност от всички професионални сфери, е изкуството. Ако науката открива закони, които вече съществуват в природата, то предмет на изкуството е творчество изцяло въз основа на идейния свят у човека. Ето защо в сферата на изкуството има най-много двуполови хора. Те са достатъчно цялостни, за да съумяват да творят грандиозно. Като пример можем да посочим факта, че най-добрите световни дизайнери на дамско облекло са бисексуални мъже. Те могат да погледнат на дрехата едновременно с предпочитанието, усета към цвят и форма у жената, която се облича, както и с въздействието на тази дреха върху мъжа, когато тя подчертава женската фигура и формите й. 
     Нека се позовем на пример в историята. Съществува ярка известна личност, която е пример за креативност и идейност на двуполов човек. Това е Леонардо да Винчи. Той твори през XV век - период, през който "властва мизогинията - омраза към жените. Тя е силно изразена в модата сред младежите. Косата се носи дълга, като се предпочитат тесни дрехи с хубава линия, подчертаващи тялото." (с. 10) Вероятно поради обстоятелството, че в този период "модата при младите слага акцент върху стила унисекс" (с. 10), също заради факта, че като "независим художник, Леонардо винаги е придружаван от хубавите си ученици в развиващите се центрове като Милано, Рим и Амбоаз" (с. 10), Да Винчи е смятан за хомосексуалист. Официално битува мнението, че той бил привлечен от своя пол и "няма дори помен от женско присъствие в живота му." (с.10) 
    Аз бих оправдала неговата "незаинтересованост" към женския пол с 3 хипотези, все още водещи борба с официално битуващите научни догми. 
     Първата хипотеза е, че Леонардо рисува мадони, а на картината "Мадоната с младенеца" (фиг. 1), където 

Мадоната с младенеца (фиг.1) 

  "женският образ прелива от любов" (с. 13) е изобразена неговата майка Катерина. 

     Втората хипотеза е, че на картината "Тайната вечеря", Леонардо изобразява Свещения граал. (На картината липсва чаша.) Битува мнение, че Граалът е Мария-Магдалена - съпруга и любима на Иисус. На картината Магдалена е изобразена отляво на Христос. (фиг. 2) 

Тайната вечеря, детайл  (фиг.2)

        Третата хипотеза е свързана с най-известната творба на Леонардо - култовият шедьовър "Мона Лиза". (фиг. 3)

 

Мона Лиза (фиг. 3)

  Въпреки всички догадки относно дамата, която тази картина изобразява, наскоро се доказа, че творбата представлява автопортрет на Леонардо, но в женски пол. Тази гениална,неповторена и недостижима от никой друг до момента идея на Да Винчи - да нарисува себе си в противоположния за него пол е научно доказана в наши дни и е вече официална, но слабо разпространена теза: "ако върху компютърно изображение на "Мона Лиза" бъде наложен автопортретът на Леонардо, нарисуван с червена креда, резултатът е перфектно припокриване." (с. 16) (фиг. 4, фиг. 5) 

Автопортрет на Леонардо да Винчи с червена креда (фиг. 4)

Налагане на автопортрета на Леонардо да Винчи
върху компютърно изображение на "Мона Лиза" (фиг. 5)

     Освен това в картината "Мона Лиза" има една подробност, която не би убягнала на внимателния наблюдател. Левият план на картината е по-висок от десния. Ако се базираме на познанието, че ляво съответства на женското начало, а дясно - на мъжкото начало, то художникът е изобразил, че женското начало е по-високо от мъжкото. В този смисъл, Леонардо ни е илюстрирал един от основните природни закони, че "всичко е в жената". От този закон се подразбира, че понеже плодородието е в жената, то светът не би съществувал без плодородие, съответно без жената. 

    Как е възможно да се твърди за този човек, че в живота му липсва женско присъствие, след като той сам е изобразил женското начало у себе си, при условие, че на физическо равнище се проявява като мъж?

     Творчеството на Да Винчи е гениално, защото съчетава идеи на художник с идеи на изобретател, тоест той е творец с много силно развито образно мислене на конкретно ниво: Леонардо може да пречупи мъжките черти на своето лице през женствената мекота и да изобрази как би изглеждал той, ако се беше родил жена. 
     Същевременно Да Винчи е пример и за силно развито абстрактно образно мислене, както и за изключително богато въображение, защото рисува скици и схеми на различни технически съоръжения, които за времето си са били фантастични, но за наши дни и за бъдещето са напълно постижими, полезни и приложими.
     И накрая, но не на последно място: колкото картините на Леонардо да Винчи са красиви, толкова са логични и точни дисекциите на човешки тела, които той извършва и изобразява в полза на науката. 
     Освен това в цялото си творчество, той много точно употребява принципа за златното сечение, което показва, че Леонардо е познавал този принцип и съзнателно го е използвал. 
     Като заключение, можем да твърдим, че благодарение на гениалността си, Леонардо е създал изкуство, в което има философия и наука; и наука, която граничи с философията и изкуството. Да Винчи е едновременно учен, философ и творец. 
     До тук, в общи линии, разгърнахме интелекта и дарбата на един гениален ум, който едва ли би постигнал такава висота в своите открития, ако не умееше да съчетава креативност с научност и да балансира при едновременното взаимодействие между качествата на мъжа и жената. Дори има вероятност женският пол у Леонардо да е бил с толкова високо влияние - около 50%, защото той е почувствал потребност сам да се види, дори да се покаже на света, изобразен като жена - автопортретът "Мона Лиза". 
     Въпреки бисексуалността си, Леонардо да Винчи е бил нравствен човек с правилно ориентирана ценностна система. Той сам е казал, че "който не обуздава чувствата си, може да се превърне в чудовище". (с.10) Вероятно тези думи имат предвид не само жестокостта у някои хора, но и разюздаността на онези бисексуални индивиди, които не вземат под внимание доминиращия пол у себе си и се стремят към безразборни фриволни връзки с хора и от двата пола. 
     Самият Леонардо никога не е имал официална връзка и никога не се е женил. Вероятно е бил самодостатъчен за себе си. Всички негови "наклонности" към мъже - негови ученици остават само слухове, понеже няма доказателства, че са факти. 
     Както всички красиви двуполови хора, Да Винчи също е бил привличан от красотата и на противоположния, и на своя пол. Сигурно затова е обичал да се намира в компанията на красивите си ученици. И може би е мислел, че красивите хора имат усет към красотата, заради собствената си хубост. 
     А много често в съзнанието на двуполовите хора не съществува разделение на мъже и жени. Те просто съзерцават красивото в света. Бисексуалните възприемат обкръжението обобщено и са способни да се наслаждават като цяло на естетиката и начина на проявление на красотата в заобикалящата ги среда. 
     След като има доказани факти, че Леонардо е държал в ателието си бездарни, но красиви младежи, заради външността им, но няма докзателства, че той е бил интимен с тях, защо тогава това обстоятелство да не е потвърждение на моето твърдение, че двуполовите хора възприемат и обичат да се наслаждават със сетивата си на естетиката, хармонията и красотата навсякъде и във всичко. 
     От друга страна, връзката на бисексуален мъж с бисексуална жена е най-дълбока и най-пълноценна в сравнение с всички останали варианти на интимни отношения. А когато човек е достатъчно интелигентен, за да умее на емоционално, мисловно, духовно ниво да усеща едновременно двата пола у себе си, такъв човек е склонен да се съобрази и с физическото проявление на пола си, както и да притежава адекватни ценности, за да съумява да прецени, че в интимен план най-подходящ за него е човек, който притежава гениталии от другия пол. Изключение правят само хермафродитите, които и на физическо равнище са двуполови. В частност, те би трябвало да имат право на избор относно пола на интимния им партньор. 
     И накрая, да кажем няколко думи за хомосексуалистите. Някои читатели, след като прочетат настоящата разработка, биха си помислили, че щом бисексуалните носят познания и качества на двата пола, а хетеросексуалните чрез качествата на своя пол живеят, творят, опознават другия пол, то хомосексуалистите са най-ощетените индивиди в природата. Аз не съм съгласна. Според мен хомосексуалистът е човек, който цял живот проявява на физическо ниво същия пол, с който желае да общува сексуално, приятелски, творчески, идейно... всякак, но винаги осъществява това като изцяло проявява и показва поведението на противоположния пол. Как един индивид, който е от пола, към който има влечение, успява да прояви качествата и поведението на пола, към който няма отношение, остава загадка за мен. В крайна сметка, се придържам към една езотерична теза, която гласи, че хомосексуалистите носят души, които искат да са жени в настоящата инкарнация, но погрешно са се родили в мъжки тела или обратно - души, които искат да са мъже в настоящия живот, но са преродени в женски тела. Вероятно затова хомосексуалистите дори цял живот да пребивават само в единия пол, умеят да проявяват качествата на другия пол, тъй като душите им жадуват да са от него. 
     Дочитайки настоящия труд, някои читатели ще се запитат "Кое е нормално?" или "Съществува ли определена норма?". По мое мнение, нормално е да се чувстваш добре когато си себе си, когато проявяваш себе си чрез собственото си тяло, ум и сърце. Всичко останало е комплекс от качества, рамкирани в съответен пол, чрез който дарбите и способностите у човека се проявяват и изявяват, за да обработят и реализират информация, слизаща от света на идеите. В резултат се получава обмен между духа и материята и се произвеждат "завършени цялости" като краен продукт на творчеството или науката. Всеки човек е носител на дадени приоритети и качествени характеристики, затова ощетен пол няма. Също не е от първостепенно значение кой от двата пола е човек, но е съществено и важно как той ще развие и употреби приоритетите, вложени в него от пола, който носи. Тази особеност е значима и за еволюцията на човечността, развитието на основните човешки добродетели, проявата на Божествената искра, вложена в същността на всички човешки души. 

Използвана литература: 
Хората променили света; Леонардо да Винчи; бр. 3, DeAGOSTINI, 2008: 
https://chitanka.info/book/776-leonardo-da-vinchi.pic#page0