Свивам в шепите магия звездна
и зареждам с нея тегобата дневна.
Нося си една сълза в сърцето,
не й позволявам да изстине;
В тежък час и трудност жежка
тя да се излива на лицето ми -
мъка с перлен блясък му отива.
Бликат влагата и трепетът в очите ми,
в мокрото блестят звезди, аз ги проливам.
В името на скръб, и орис, и надежда
лея сълзи, сила в тях намирам.
Летен бриз в сърцето ми шепти
и от него бързо съхне всяка мъка.
Дъжд нетраен капе в мигове,
натежава кратко в клепки неизстинали.
Чакат ли ме още много залези -
тук с душата ми да се топят на хоризонта?
Или сам денят ще се търкулва в края си
без да помни мойте шепоти в зората?
Светлина дали ще блика в дните цветни
да облива с обич моите зеници?
Нека тъмнината на нощта не угаси
вечната безбрежност на мечтите ми!
Няма коментари:
Публикуване на коментар