Върхове и низини

"А кога дойде онзи, Духът на Истината, 

ще ви настави на всяка Истина."

Ев. И. 16:13

    Във физическия свят, който ни заобикаля, ние сме свидетели на следното явление: колкото по-високо е дадено възвишение (хълм, планина, връх), на което стоим, толкова повече се разширява линията на хоризонта и се увеличава пространството, което очите ни виждат. Колкото по-ниска или вдлъбната е низината (равнина, долина, плато), където сме застанали, толкова повече се ограничава хоризонталната линия, а гледката пред очите ни се свива.

   Ако се придържаме към идеята, че съществува абсолютна духовна реалност, а физическият свят е само нейно илюзорно отражение, то физическото явление, което описахме по-горе е само илюзия (посредством материята) на реален закон, който съществува в абсолютната истинност на духовната същност. (Много съвременни учени застъпват идеята, че на практика материя не съществува. Това, което нашите физически сетива улавят като материален свят, всъщност е сгъстена енергия. Най-малката градивна материална частица не е атомът, а флуидът. Той е изграден изцяло от светлина и тази особеност красноречиво говори за духовната същност на енергията, с която се гради физическия свят.) Трудно е да приемем подобна парадигма, поради факта, че ние осезаваме само с физическите си сетива, а духовните такива или са слабо развити, или почти не са. 

   Но нека поразсъждаваме, за да отговорим защо при възвишенията хоризонтът е по-широк, като видимостта нараства, а при падините той е по-тесен, като видимостта намалява. Да потърсим отговора в смисъла на понятията "връх" и "низина". Те имат както конкретно, така и абстрактно значение. "Връх" наричаме не само възвишенията, които изкачваме за здраве във физическия свят. "Връх" са също амбициозните цели, които човек си поставя в своя професионален живот: той се стреми да постигне кариерно развитие, обществено положение, награди и признание за постиженията си. Често се употребява израза "Издигнах се в обществото." По същия начин хората, които нямат успехи, казват: "Пропаднах в обществото.", "Аз съм на ниско стъпало в йерархията." 

   Но положенията "високо" и "ниско" имат отношение не само към светския живот. Те добиват смисъл също при еволюцията на душите и напредъка в духовния свят. Казваме, че някои хора са "извисени", а други - "низки" или "принизени" в своите духовни стремежи, нравствени ценности и морал. Едни от нас се извисяват, защото са развили добродетелите си, други се принизяват, защото техните добродетели са деградирали. 

   Разсъжденията, които споделих, ме навеждат да мисля, че физическите явления "връх" и "низина", които описах в началото, напълно се припокриват и детайлно описват явлението за възход и падение на душите в духовния свят, (което изложих горе при абстрактния смисъл на положенията "високо" и "ниско"). 

   Съобразно йерархията в духовния свят, когато преодоляваме трудности, в действителност ние устояваме на страдания. Като спазваме моралните норми и произтичащите от тях нравствени ценности, успешно развиваме нашите добродетели във възходяща посока. Тогава получаваме усещане, че се изкачваме в духовната еволюция, защото реално осъществяваме битуващите у нас подтици и стремежи към върха. Готвейки се да станем по-добри човеци, в действителност се стремим да стъпим на следващото стъпало в духовната йерархия, тоест да се превърнем в светци или адепти. Като следваме пътя към върха усещаме, че колкото повече развиваме добродетелите си (любов, мъдрост, истина, правда, милост, състрадание, честност, доблест и т. н.), толкова повече се разширяват мащабите на собствените ни съзнание и светоглед. Мислите ни стават по-разкрепостени, по-толерантни и закостенелостта постепенно отстъпва място на нашето "широко скроено" разсъждаване. На базата на този разширен кръгозор, стремежът ни към познание, себепознание и тяхното търсене, се пробужда все повече. Хората с пробудено съзнание разсъждават по-правилно, като мислят не само за личната изгода, а и за общото благо. Причината е, че разсъжденията на такива хора се обогатяват от техните високо развити добродетели и духовни ценности. Будността на съзнанието поддържа висок праг на личната съвест. Тази особеност формира умение за ясно разграничаване на доброто от злото, на добронамерените постъпки от злонамерените. По този начин се осигурява способност за постигане праведен житейски път. Добива се умение за адекватна защита на правдата и истината. А според окултните учения истината не се обяснява с думи - тя се живее. Следователно праведният се е научил да живее истинно и да придобива истинния живот. Такъв човек умее да живее пълноценно, като отстоява принципите и идеалите си. Той е пълна противоположност на жалкото съществуване на деградиралите индивиди, дълбоко вкоренени в потребностите на гъстата материя. Умението да се живее истинно, носи голямо блаженство на душата и неспирна вътрешна радост на духа. Човек се чувства балансиран и в хармония със собствената си същност. Истинният живот, можем да определим като символ за "връх" в духовния напредък. От този връх се разкрива безкраен кръгозор, благодарение на който се добива отлична видимост чрез добре развитите духовни сетива. Такъв човек започва да вижда с разума си, което във физическия свят се проявява като видимост чрез съответен орган в мозъка - хипофизата или т. нар. трето око. Умението да се вижда с духовните сетива е способност да се съзира не само физическия облик на материалните тела, а да се разбира какво става в душите на хората, т. е. да се отгатват мислите, желанията, вълненията на другите, да се усеща тяхната духовна същност, да се "чете" в техните съзнания. Според мен умението за зримост в душите и особеностите на другите хора е най-високата "амплитуда", до която може да се докосне собствената широта на хоризонта в реалността. 

   Противоположност на върха е низината или падението. Колкото по бедна е дадена човешка душа, толкова по-ниско стъпало заема тя в духовната йерархия. Често се употребява твърдението, че непробудените души са слепи. Ето защо, колкото по-надолу в развитието е душата, толкова по-тесен е хоризонтът на видимост за нея, толкова по-малък кръгозор обхващат духовните й сетива. Поради духовна слепота някои хора не са в готовност за проява и развитие на своята добродетелност. Заради незрящото си състояние, те не могат да изградят у себе си никакви нравствени норми и ценности, адекватни на морала за духовно съществуване. И във физическия, и в духовния свят, когато човек се намира в ниското, не само видимостта, но и светлината е ограничена за него. А липсата на достатъчно светлина крие риск да се изпада в заблуди. Затова низшите хора остават с недоразвити и закърнели добродетели - те най-често се заблуждават, че проявата на някаква добродетел и извършването на добрина е акт на наивност или глупост. Заблудени са за ползата от доброто - мислят, че като го сторят, ще навредят на личната си изгода. Те не успяват да разберат, че добрата постъпка не само носи радост и полза за този, на когото е направена, но тя допринася радост и обогатява душата на своя извършител. Следователно заблудата е следствие от недостатъчна видимост, поради ограниченото количество светлина в съзнанието на непробудените души. Под влияние на своето затъмнено съзнание, спящите души се влошават, защото развиват отрицателни качества като: себичност, егоцентризъм, егоизъм. В следствие те стават злобни, завистливи, мразещи, ненавиждащи, лицемерни, притворни. Колкото по-силни са тези качества у лошите индивиди, толкова по-отдалечени са тези индивиди от истината и истинния живот. Такива хора не са способни на пълноценно съществуване и са лишени от благодатта да се радват и виждат красотата на пълния живот. Вероятно непрекъснато проявяват злоба, защото изпитват постоянна неудовлетвореност, че не са живели достатъчно, че другите хора имат повече материални придобивки от тях. Затова много често задават въпроси от рода: "Аз кога ще живея?" или "Кога най-после ще си устроя живота?" Те измерват щастието с непрекъснатото удоволстване, голямото количество скъпи предмети и парите. Не умеят да прозрат, че животът е училище и щастието се изпитва всеки път, когато успешно издържиш поредния изпит. А за да вземеш изпита, обикновено се подлагаш на страдания. Е, как лошите хора да почувстват удовлетворение, щом не искат да изпитат известна мъка, за да прогресират и след това да се зарадват от наличието на резултат. Лошите същности вечно лелеят за химерата "розов живот". Но никога не я достигат, защото алчността ги подтиква вечно да са недоволни от всичко. Колкото и шансове за пълноценен живот да се дават на злодеите, те вечно ще ги пропускат, защото умовете им са слепи, а сърцата безчувствени. Такъв е резултатът от непробуденото съзнание - живот в съновидение. Пълноценното съществуване на будния ум задължително се обуславя от висока степен на свръхсъзнание и самосъзнание. Тези степени се постигат само от хора, които се стремят да живеят Божествен живот, следвайки волята на Бога. А лошите хора изключват Божествеността, независимо дали вярват или не в Бог. Затова спящите умове са с неудовлетворени потребности, но не могат да измислят нищо съществено, за да променят положението си. Те се движат инертно в процес на инстинктивно "живуркане", изразяващо се в удовлетворяване на чисто физическите потребности на материалното си тяло и трупане на съмнително необходими вещи. Тази инертност на физическия инстинкт и безусловния рефлекс ги превръща в животински вид, който затъва в гъстата материя и отдава изключително значение на парите, защото само чрез тях може да оцелява в нея. Този вид хора остават слепи дори за красивите прояви на природата в материалния свят - нещо, което осезават всички животни. 

   Благодарение на споделените по-горе разсъждения, става ясно защо духовните слепци не могат да разберат начина, по който са щастливи онези с пробудени съзнания. 
   Като пояснение, споделям, че върховете и низините в материалния свят на Земята са отражения на извисяването и падението в духовната реалност, понеже всяко физическо явление и съответстващите му закономерности отговарят на строго определен вселенски закон в абсолютната реалност, част от която е духовният свят.

   Накрая ще си позволя допълнително да се спра на още едно физическо явление - идеално правата линия на хоризонта. Независимо колко се издигаме или снишаваме, линията на хоризонта винаги остава безупречно права, като съответно тя също се стеснява или разширява. Предполагам, че тази особеност във физическия свят конкретно съответства на правата мисъл в човешкия ум. Причината е, че само правата мисъл спомага разширяването кръгозора на съзнанието и трансформацията му в самосъзнание и свръхсъзнание. Но хоризонтът се запазва прав също, когато слизаме в ниското. Вероятно, щом правата мисъл не се губи, когато бива ограничаван мирогледът, то той не е особено зависим от нея. Това предполага, че широтата на светогледа се постига предимно чрез развитие на добродетелите и изграждане на нравствени ценности у човека. Затова, според мен, е възможно деградиралите индивиди да съумяват да запазват правилността на своето мислене, макар да постъпват недобродетелно. Ето защо има лоши хора, които осъзнават своите неправилни постъпки, на базата на умението си да мислят правилно. И тази особеност е прокрадната възможност те да коригират постъпките си и да започнат да вършат добро. 

   В множеството случаи, обаче правата мисъл у злодеите не се ползва за добро. Тя им помага да изградят безупречно механично комбинативно мислене. Заради своята праволинейност, то притежава силна логика, макар да е лишено от всякаква сърдечност. Затова подобен начин на мислене е много егоцентричен, обслужващ единствено личния интерес и винаги невалиден за общото благо на социума. 

   В скоби отбелязвам, че правата линия на хоризонта, може да се ползва като доказателство, отричащо широко разпространената и непоклатима теза за сферичната форма на нашата планета. Защото ако Земята е кръгла, то колкото по-високо се изкачваме по нейните върхове, толкова по-силно трябва да се заобля хоризонта. Но това никога не се случва. А за да ни убеждават в тази фалшива теза, се произвеждат фотоапарати, които автоматично заоблят гледката в обектива. Затова можем да намерим както снимки с объл хоризонт, така и снимки с права хоризонтална линия, понеже не всички от тях се обработват. Но да приключим с това леко отклонение от темата, понеже то е обект на друг философски труд. 

   В заключение, изтъквам мнението на водачите и последователите на духовното познание относно туризма сред природата: те препоръчват ходене по планините и изкачване на планинските върхове; според тях обикалянето на всички останали обекти в природата е само обикновена разходка. Може би, когато изкачваме възвишенията във физическия свят, не само насищаме организма си с по-силна природна енергия, а отключваме в нашите сетива стремеж да гоним "върховете" на духовната еволюция и йерархията в Божествения свят. Дали близостта до физическото небе не символизира приближаване до Небесата? Защото нашите усилия да преодоляваме трудности и страдания, несъмнено каляват волята и усилват характера ни. Но нима усилията да изкачваме планинските върхове и да вървим по трудните местности на планините не допринася също за нашите силна воля и устойчив характер? А те са важна необходимост, ако искаме да развиваме основните човешки добродетели: добро, правда, любов, мъдрост и истина. 

   Относно тези добродетели, завършвам със заповедта на Учителя Петър Дънов: 

   "Обичай съвършенния път на истината и Живота. 

   Постави доброто за основа на дома си, правдата за мерило, любовта за украшение, мъдростта за ограда и истината за светило. 

   Само тогава ще ме познаеш и Аз (визира се Бог) ще ти се изявя."

"Мъдростта, която е отгоре, първо е чиста, после - мирна, приветлива, благопокорна, пълна с милост и добри плодове, безпристрастна и нелицемерна."

Иак. 3:17

Свободата

„Свобода, равенство, братство чрез любовта.” 

(Основен принцип на Богомилското учение, частично използван във Френската революция)

   Свободата е широко понятие, което трудно се определя с единствена теза. Затова предлагам да разгледаме няколко проявления на този духовен феномен.

   Най-разпространено е твърдението, че свободата е възможност да правим всичко, което искаме и считаме за добро в живота, но дотолкова доколкото не вредим на другите около нас. Само донякъде съм съгласна с тази теза. Причината е, че в целокупната природа и Вселената съществуват строги закони, неспазването на които води до грешки, грехове или деградация на човека. Основателно всеки добър християнин би възкликнал: „Как да живеем праведно, ако не спазваме Десетте Божи заповеди!” Ето защо възможността да правим това, което сами мислим за добро, граничи с понятието „анархия”, макар и в смекчен вариант. В крайна сметка, опирайки се на това виждане за свободата, не е сигурно дали ще си осигурим пълноценен живот според моралните норми на поведение, които са основa за смислено съществуване.

   Други измерения за свобода са независимостта на родината, възможността да споделяме публично нашите убеждения, политически възгледи и религиозна принадлежност. Според мен, този вид освободеност е свързана с националните интереси, патриотизма, правата на човека и почти изцяло се базира на законите в конституцията. Мисля, че подобна проява на свободната воля е полезна, защото помага на личността да добие своя идентичност и да се чувства значима с идеалите си. Но какво да кажат по този въпрос хората, които притежават широк мироглед и се чувстват граждани на света или не изповядват определена религия, но вярват в доброто и обичта към ближния? Затова приемам нормите и правилата за независимост, идентичност и всякаква принадлежност като добре премерена „рамка”, в която е възможно да се „напъха” самочувствието на средно статистическия човек. Съществуват обаче уникални индивиди, които не са подвластни на стереотипа и тяхното светоусещане се разпростира извън стандартното мислене. Тази тяхна особеност не ги обезценява като личности, а дори ги допълва. Да вземем за пример най-известния човек в историята – Исус Христос: нима той не принадлежи на цялото човечество, макар че е бил евреин; нима Той не е изповядвал любов, състрадание, милосърдие, без да е бил християнин; нима Христос не е свидетелствал за истината и не е спасил човечеството, без да е заемал висок пост в обществената йерархия? А дали Той не притежава най-свободния дух, когото човеците някога са познавали?

   Стигаме до следващо становище относно свободата, което може да се определи чрез постулата „свобода, равенство, братство”. Всеизвестният девиз на френската революция се стреми да приобщи всички хора към равнопоставен старт в живота и да ги „уеднакви”. Девизът изразява стремежа всеки човек да бъде господар на себе си и никой никого да не притежава. Тази парадигма изключва робството, слугуването и подчинението спрямо висшите обществени класи. Застъпва се идеята, че на всички хора, без изключение, трябва да се дава шанс да планират и живеят живота си според личните намерения и цели. А когато всички имаме еднакви възможности за реализация, неминуемо се превръщаме в равни един пред друг. Следва, че личности с равни права и задължения, с еднакви шансове за проява на свободната воля задължително са братя. В случая думата „брат” е символично използвана и носи смисъл за близки хора с еднакви убеждения, които водят еднакъв начин на живот, дори споделят обща съдба. 

   Изключително ми харесва смисъла на този велик призив на Френската революция, както и нормата за свобода и независимост, която той поставя. Но ако обърнем поглед към начина, по който постулатът намира приложение сред народа, ще видим реки от кръвта на невинни хора. Дадено е огромно количество жертви в името на човешките права и интереси, в стремежа да се извоюва пълноценния живот на индивида, за да отпадне оцеляващото съществуване на скота. Възникват въпроси: „Къде в този велик идеал се намира хуманността? И липсата на хуманност не изключва ли свободата?” Трудно ми е да открия смисъл в борбата за по-добър живот, ако цената е утрото да не настъпи, дори лошият живот да приключи за нечия човешка душа. Оказва се, че красивите идеи на революциите се постигат с немиролюбиви подходи, сеещи разруха. Сякаш нещо не им достига… и това е любовта. Френската революция сама е отхвърлила основната „съставка”, чрез която трябва да се действа. По този начин се доказва, че без обич в сърцата, идеалът за свобода може да се опозори, щом тя се добива по пътя на разрушението, вместо да се приложи съзидателната сила на любовта. 

   Бих желала да интерпретирам последната теза за свобода, като съблюдавам тази сила. Парадигмата на идеята е вътрешно убеждение за мен, затова споделям и моята лична позиция. Следното виждане е присъщо за всички духовни учения: те считат, че свобода е способността на човек да преодолее всичките си низши желания, помисли, страсти, чувства. Когато чрез силата на волята успяваме да се освободим от тях, ние можем да прилагаме и развиваме основните човешки добродетели, заложени в нашите сърца. Тези добродетели са: добро, правда, любов, мъдрост, истина. Всеки, който носи и прилага изброените качества, е освободен от влияние на тъмните сили и злото в света. Истинската свобода е в умението да преодолеем всички низши прояви и пошли постъпки, които ни дърпат към деградация на духа и упадък на душата. Само при това положение можем да изявяваме творящата и съзидателна Божествена искра, която всички носим. А тя се проявява чрез силата на обичта между хората и народите. Човекът на любовта е непобедим в своята свобода, заради способността си да обича. Любовта е даване. Да обичаш, означава да даваш. Могат да се раздават само духовно богатите хора. Колкото повече дават, толкова по-богати се чувстват, а следователно и по-свободни. Защото духовното богатство се различава от материалното: когато раздаваме материалните си придобивки обедняваме, но когато споделяме нашите духовни ценности, вътрешно се обогатяваме още повече: на всеки, който прави добро, Бог отвръща с добрини; колкото повече  защитаваме правдата, толкова по-праведно живеем; когато обичаме ближните, сме обичани най-малко поне от Господ; колкото повече споделяме житейската си мъдрост с другите, толкова по-мъдро живеем; колкото повече се застъпваме за истината, толкова повече познание добиваме и по-истински живеем (защото истината не се формулира, нито се казва – тя се живее). Проявяването на човешките добродетели от нас ни дава свободата да бъдем, защото сме. Затова истинската свобода премахва границите, с които ни обезличават егото и самоличността. Тя ни подтиква да даваме, единствено защото сме човеци, а това е достатъчно, за да окажем съдействие на нуждаещ се, да зарадваме верен приятел, да се погрижим за нашите близки… Свободата е да даваме от себе си, като игнорираме личностните интереси. Тя не е в придобиването на някакви права, които да ни детерминират като защитени личности. Да вземем за пример всички велики хора, оставили собствена следа в човешката история чрез живота и дейността си. Преди всичко, те са утвърдени хуманисти, проявили своята човечност. По този начин са осъществили еволюция в собственото си развитие и с това са допринесли някакво благо за цялото човечество. Великите хора в нашата цивилизация са още едно доказателство, че свобода е възможността по собствена воля да дадеш или да допринесеш. Затова най-пълноценно осъществяваме нашата свобода, когато се стремим хуманно да израстваме в определена посока, за да постигнем дадено благо или полезна цел не само за нас, а в името на цялото общество, като за това използваме съзидателната сила на любовта. По този начин постигаме истинност в живота, а само истината може да ни направи свободни. Когато съчетаем придобитите истина и свобода с обичта, която излъчваме към ближния, тогава всички сме равни и се обичаме като братя.

 

Гатанка за пролетта

Звъни една камбанка в утрото

и буди ме на ранина.

Изтичвам във градината

и що да видя!

Не камбанка,

а кокиче с беличка премянка

известява ми, че идва...

(пролетта)

Влюбване

Докоснати с хлад от острието на очите ти
са струните, настръхнали в душата ми.
Цигулково е всяко нейно изпълнение
на чувственост най-нежна и разливаща се топлина.
Недей ме пресъздава само
в пожарища, обагрящи страстта.
Не е първична същността ми.
Затуй аз мога най-безмълвно
със обич само да ти зашептя, 
дори когато целият объркан свят
е по-беззвучен и от тишината.
Не дишам с буйни и изгарящи дихания,
а кротко се стаявам във покоя си.
У мене трудно палят чувствата на любовта,
но лумнат ли веднъж нестихващо,
задълго тлеят във душата ми жарави.
Покрива се сърцето ми със язви от изгаряне, 
които само времето лекува някъде в далечината.
На тяхно място винаги остават белези на обичта ми,
защото болка от любов, макар излекувана
във паметта на чувствата завинаги се врязва.
Не стреляй срещу мен със взор студен.
Стани в живота ми човек необикновен, 
макар и разпознат във най-обикновена среща!
Готова съм за дар да ти врека сърцето си,
но ти недей предава влюбените му желания,
за да не вдълбаеш белега пореден!
Създай за тез желания криле, с които да политнат,
да се превърнат в реализирани мечтания!
И ако аз за тебе стана не свещен трофей,
а твоя най-добра светиня,
тогаз реликвата на твойте топли ласки,
в миг ще изличи от тъжната ми памет
погубващите чувства на недостойни преди теб.
А язвите сърдечни, нанесени с фалшиво лицемерие
ще се покрият с сладостта на манна
от тръпката, с която ме желаеш.
Тогава аз ще топля твоите ръце във мойте длани,
за да се греят кътчетата на душата ти.
Когато галиш моите коси с милувка нежна,
ще преоткривам смисъла на любовта ни.
И все по-влюбена във теб ще се оказвам,
щом блясъка на погледа ти веч не реже като нож,
а топлина в зениците на моите очи оставя.